Със своя роман “Дон Кихот” авторът Мигел де Сервантес постига огромен литературен успех. Тази книга има 2300 издания и преводи
на 68 езика до 80-те години на 20 век и се нарежда на второ място по разпространение след Библията. Авторът създава сюжет, в който един “побъркан” от четене на рицарски романи дребен земевладелец си въобразява, че е рицар и предприема три похода. Той е известен на съселяните си като Алонсо Кехана. Първият поход предприема сам със своя кон, наречен от него Росинант (това означава “бивш кон”), за да търси приключения и да бъде посветен в рицарско звание. За втория поход рицарят Дон Кихот взема за свой оръженосец тантурестия и не много работлив съселянин Санчо Панса. С него обикалят из Кастиля и участват в битка с вятърни мелници, с мехове с червено вино и т.н. В третия поход двамата стигат чак до Барселона, разположена на брега на Средиземно море, а Санчо става дори губернатор на остров Баратория. След завръщането у дома Рицарят на печалният образ – Дон Кихот се връща към своя разсъдък и умира както не е умрял нито един странстващ рицар – по християнски в леглото си.
Романът дава една характерна картина за мисленето на своето време. На преден план чрез образите на Дон Кихот и Санчо Панса излизат въпросите за героизма и приключенията. Дон Кихот не е герой, който да бъде образен на национално подражание. Той е по-близо до характерите на авантюристи, който тръгват и мечтаят да станат завоеватели, победители, господари. От тях обаче го отличава благородното му въображение. В образа на рицаря се обединят трагични и комични черти, а това са и двете възприятия за света характерни за епохата. Първото в свързано с човешкото поведение – да мислиш, че си станал вече онова, което желаеш (подобно поведение събужда по-често смях). Второто възприятие е героическата нагласа на личността – искаш да бъдеш, имаш волята да осъществиш желаното от теб поведение (подобна нагласа се приема от хората като възвишена).