Огледалото
Summary ratings: 3 stars
(xx voters)
Посещения:
34
думи:
300
Публикувано на: Януари 27, 2008
Страхил бе облечен в спортен екип и от няколко седмици насам тренираше упорито.
Изгаряше го съкровената му мечта да играе в училищния баскетболен отбор. Омръзна му да бъде резерва, докато другите играчи се покриваха със слава. Отрупвани с аплодисменти изживяваха звездните си мигове, а той износваше екипа си от стоене на скамейката. Над главата му профуча топка и плавно премина през коша. Беше Димо Анчев - най-добрият играч - висок, слаб и неизменно точен. Баща му тренираше отбора им. Страхил го уважаваше, но тайно му завиждаше. Искаше му се и той да се изяви
и да има свои почетатели. Днес определено денят му не минаваше добре и топката му се изплъзваше. В мисълта му беше Наталия и желането му за отмъщение.
Чу я веднъж да говори за труда, който полага като писателка. Изпълнен с ярост той грабна баскетболния си екип и притесна лицето и в него.
- На помириши, виж - крещеше безмилостно той, а в очите му горяха отмъстителни пламъчета.
- Нима той не се стараеше? Нима не тренираше упорито?
Страхил затупка баскетболната си топка по-бързо, насочи се към коша подскочи и вкара. Тренировката продължи. Съотборниците му заиграха все по-динамично. Тренъорът - висок, стегнат, белокос мъж даде наставленията си. Страхил се покри с гореща пот, топката се сля с него, стана неделима част от тялото му. Той не виждаше никого , само кошът - недостижим, бленуван, жаждан...
Летеше към него като властелин, обсебваше го със силните си ръце, а в неговата орбита изгряваше оранжевато слънце на топката.