Огледалото

Часът по история при господин Бранев започна. Той бе слаб, нисък, но остроумен и жизнен. Интересно преподаваше уроците си,като ги онагледяваше с факти за историческите личности, и весели анекдоти. Преди да оформи срочните оценки, той проверяваше тетрадката с планове на английски език.
- Двадесет и четвърти номер, тетрадката - извика той.
Наталия пъргаво стана и му я подаде. В стаята се чуха смехове и подвиквания.
Към нея полетяха хартийки. Страхил я наплю. На лицето му имаше злонамерена усмивка, бе свито в грозна гримаса, която изразяваше дребнаво злорадство.
В пръстите му изщрака белия му химикал. Наталия взе тетрадката с проверените планове и седна. Почувства силен гняв и като силна пантера се озова на чина между Страхил и Христофор.
-За какъв се мислиш?-изкрещя Наталия, вбесена от дъното на душата си.
- Страхиле, прекали -  предупреди г-н Бранев
Наталия бързо се върна на мястото си.
Часът свърши и тя реши да си тръгне сама без приятелките си Ивина и Миряна.
Искаше и се да бъде далеч от шума от монотонните разговори.
Реката бе призрачнобяла, покрита със саван от зимни преспи сняг, студът заруменяваше бледното и лице. Далечното жълтеникаво слънце измамно се подаваше от сивкавото небе. Рубинените покриви на каргонските къщи бяха покрити с млечни калпаци , прозорците нашарени с фигурки. По пътя лепнеше гъстата черна кал, като желе цапаше кафявите и ботинки.  Наталия вървеше в нея и се вглеждаше в гъвкавата като змия река, впиваща се в далечината като се губеше в каменния остров на града, който я заобикаляше. По моста като далечни силуети изпъкваха хора и автомобили,
сгради, учреждения и магазини. Някаква тежка като олово мъка се впи в занемялото и сърце и я захапа зловещо. Силният вятър зафуча по-силно в очите и, като невидим дракон, заудря я с люспестата си опашка. Заваля сняг. Небето заскърца зловещо.
Пръстите на краката и бяха измръзнали, тя по-плътно се обви с плетения си пембян шал. Пред премрежените и очи изникна маста, гранитен велекан - мощно опънал могъщото си тяло. С усилие тя продължи напред. Мина покрай Безистена, със здраво зиданите си стени, заспал в баладичния концерт на вятъра и уморения и поглед се сгуши в усойните сенки на вековните кестени. Заизкачва се по стълбите, отключи вратата и се озова у дома. Моя дом е моята крепост. Да, това беше нейната крепост.
Преоблече се. Пусна радиото. Нежен меланхоличен глас запя. Музиката я преласка и Наталия заспа.