Светулко

                                                               Светулко  Докато те се оглеждаха изведнъж забелязаха светещи гъби с големина на човешки ръст. Бяха с червени шапки на бели петна с дебели пънчета,  на които имаше прозорчета, тераси и врата. На върха на покрива имаше малки коминчета. -         Преваля пладне – предупреди Галин, къде ще пренощуваме? -         Нали щяхме да похапнем? – попита Силвия. -         Това после – рече Галин –трябва да проверим кой обитава  тези къщи. -         Това не са къщи, а гъби – поправи го Тони. -         Какво значение има за уморени пътници като нас дето си нямат подслон – рече Галин. Да почукаме на някоя врата, вървете след мен – продължи Галин, време е да се установим временно някъде. Ние сме четирима изморени момчета, които търсят вашата помощ.
- Можем ли да останем при вас за през нощта? -         Добре тогава – обади се гласът и вратата се отвори. Пред тях се показа мъжка светулка с голям фенер в ръка, с прозрачни крилца и нощница на дантели. -         Влизайте вътре. Малко е разхвърлено, но това да не ви притеснява. Приключих дневния си сън. Будилникът скоро ще избие. Какво безобразие –каза светулката като се погледна в огледалото. Очите ми са подути , а трябва да държа слово пред писателския съюз. Аз не съм каква да е светулка, а доктор отличен с нобелова награда. -         Каква нобелова награда? – попитаха в един глас изненадани и четиримата. -         Двоен швейцарски фенер с благовонно масло, с което да светя на мракобесната общественост. -         Значи вие сте виден учен? - - зарадва се Силвия – Мога ли да ви взема автограф? -         Разбира се госпожице, ще ви дам. Светулката се приближи и с артистизъм  се подписа на един парфюмиран лист, който подаде на Силвия. -         Слушайте , сигурно сте уморени от пътя, елате да ви заведа във вашата стая – подкани ги докторът – Ето насам. Той взе фенера и те го последваха. Гъбата беше вита, със стълби, които водеха към две стаи. Лауреатът спря и каза: -         Ето тук мили мои, тази стая е моята, а вашата е от другата страна. Тук има всичко необходимо – креват, тоалетка, масичка за писане, два стола. А на стената са облегнати две походни легла. Пазя ги за всеки случай за гости. Разполагайте се спокойно. Аз не съм  страшен ще се радвам да ми погостувате. Всъщност аз съм много самотен , всички се отнасят с уважение към мен, респектират се от мен, опитват се да се издигнат в очите ми и затова не са искрени. Как ми си иска да имам нормални взаимоотношения с хората. -         Но вие имате нормални взаимоотношения с хората. Вие сте гостолюбив , мил и любезен, истински аристократ – поласка го Силвия – Аз и приятелите сме ви много благодарни за гостоприемството. - Добре, щом е така ще  ви поканя долу на чаша кайсиев сок  и кокосови сладки и моля да ме извините, защото закъснявам за откриването на книгата на един светещ колега. -Колко сте любезен, господине -  каза Галин- Ще се обидите ли ако ние решим  да дойдем с вас на вашето събиране – каза Галин. - Не , разбира се, всъщност ще съм поласкан.   Светулката потъна в съседната стая и след десет минути се появи с цилиндър и смокинг. Косата и беше с голям пласт гел. Освен цилиндъра тя носеше и букет цветя. -         Хайде , че закъсняваме почитаеми приятели. Децата последваха писателят и заедно излязоха от червено шапчестатата гъба. От  смокинга Светулко  изкара голям сребърен ключ  и заключи вратата като преди това дръпна резето. -         За всеки случай – оправда се той -  Не се знае какви животни има в тая гора. Преди живеех  в друг вид к ъща – печурка, но един гъбар я отнесе, така че сега живея в тази тесничка мухоморка. Вие обичате ли гъби? -         Не много – казаха четиримата. -         И да обичате тази е отровна, няма опасност да изчезне. Пътеката, по която вървяха беше обрасла с трева, имаше и камъни. Среднощният пейзаж се състоеше от тънки дръвчета, едва процеждаща се лунна светлина, сенки, които се наслагваха една върху друга. Като синя лента нощта повиваше злачните треви и вятърът разбъркваше злачните цветя. Децата вървяха притаили дъх. Наоколо беше тишина, огромният фенер на Светулко нетърпеливо подскачаше в такт с походката му. Беше му леко на душата и той си свиркаше някаква песенчица. -         Дали сме близо вече? – попита Силвия нетърпеливо. -         Ще забележим ако сме близо – отвърна Господин Светулко. -         В такъв случай вървим точно в противоположната посока, защото светлините са в гърба ни – предупреди Силвия. -         Невероятно – подскочи Господин Светулко  – Объркали сме посоката светлините са точно на другата страна. -         Аз нали това ви казах – обади се Силвия – трябва да се върнем. -         Да се върнем веднага – изкомандува Господин Светулко. Той тръгна по посока на светлината. Като малка светла нишка тя водеше всички към събранието  на светулките. -         Добре, че се обади момиче – заговори писателят. Пред тях стоеше някаква локва. –